Как София държи сламката

Той е истински софиянец. От онези, които по-често съществуват във вид на некролози по трафопостовете, отколкото между нас. Като всеки истински софиянец, прехвърлил 80-те живее в уличките зад МВР. А като всеки възрастен човек много иска да бъде значим. Видях го пред Невски, където отчаяно се опитваше да не падне, докато някой се сети да му обърне внимание. Тъмен костюм, целият лекьосан, бяла риза с почерняла яка и от онези вратовръзки, които се крепят на ластик около шията. Малко преди да се свлече в ръцете ми, се опита да ми обясни колко важно научно откритие е направил в свободното си време (не попитах кога и с какво е зает). Въпросното откритие трябваше скоростно да бъде занесено в БАН, където щели да го оценят. След тази пламенна реч, професорът припадна, а аз пропуснах доста важни неща от работния си ден в стремежа си – а) да не умре, б) да стигне до БАН и в) да бъде доставен в къщата си на улица „Шести септември”. Не знам дали академиците са оценили труда на възрастния учен, нито дали изобщо са прочели старателно подредената папка, която той стискаше здраво както може само да се стиска спасителната сламка от лафа за удавника. Знам обаче, че за професорът със свободното време София е страшна. Неговият роден град освен, че го плаши, го ненавижда. Той бави града си, пъха пръчките на годините си и научните си открития в спиците му, а таксиметровият шофьор, който ни чака пред БАН пуши нервно и гледа с погнуса капката бистра вода, която се подава от носа на иначе прилежният старец. После капката пада и оставя поредното петно върху костюмът от 1975-та, да кажем. Тогава таксиджията ме поглежда с презрение и обяснява колко голям компромис бил направил да качи „дрипльото” в колата си, която миел всеки ден (?!). Как чакал пред БАН някакъв старчок, който качил 50 метра по-нагоре от Невски и някаква луда, която се впечатлявала от простотии. Лудата, явно бях аз, а простотиите старческия инат за научното откритие и реалната опасност от летален изход в центъра на София.

Ето така този град не харесва истинските си жители. Така те забавят темпото му в иначе задръстените улици и прибирането на бакшиша от Младост до Люлин, да кажем. Така едно научното откритие, колкото и безумно да звучи конструкцията, възпрепятства „акостирането” на морния превозвач в дома му и го отдалечава поне с два часа от киселата манджа на жена му. Ето така София бърза, пухти, поти се и нервно чеше слабините си, въоръжена с цялото пренебрежение на света към мудността, сериозността, старостта и знам ли още какво. Така в София се раждат нервните клаксони, дългите псувни с подчертано шопски ударения, символ на лична карта с надпис „издадена от МВР-София” и … новите столичани. По този начин града задушава вече ненужните си жители. Те се превръщат в парче хартия с мрачна снимка на някой стълб, а апартаментите им в центъра строени, в годините, когато „Гео Милев” не е бил център, а част от село Слатина, се превръщат в кофти подържани офиси, на някой спасил се от битието си на шофьор таксиджия.

В което вероятно няма лошо. Просто София има и друго лице, освен офиса, досадния колега и малкото питие след работа. Това лице се гърчи, припада, прави научни открития и носи лекьосан костюм, докато прави Околосветското пътуване на живота си – от Невски до БАН. Разстояние, в което аз дори не успявам да намеря запалката си, ровейки по джобове и чанти. Има и такава София, която е на път да се загуби в задръстването между Младост и Люлин.

Advertisements

One thought on “Как София държи сламката

  1. Ако беше facebook щях да натисна "харесва ми"… по-простичко е от това да се оплиташ в думи… та… харесва ми 🙂

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s