Колко въпроса ще повдигне отговорът на „Кой предложи Пеевски“

peevskiДнес една колежка, минавайки край мен в Народното събрание подметна: „Ще питаш ли пак Орешарски кой е предложил Пеевски и днес?“.

Така се и случи – след парламентарния контрол министър-председателят даде пресконференция. И днес не отговори на питането за Пеевски.

Не отговори на този въпрос и вчера, когато отново бе в парламента, за да отчита постиженията си от първите 100 дни управление. „Постижението“ Пеевски остана неизговорено.

Не отговори и предходната седмица, когато пак намина през парламента, за да бъде „проконтролиран“ в петък от депутатите.

Не отговори и в Панорама. Не отговори и в сутрешния блок на бТВ.

Няма да ми отговори и следващата седмица. Защото най-голямото постижение на първите 100 дни управление на ДПС, БСП и Атака – Делян Пеевски трябва да потъне в забрава.

Това, обаче не означава, че ще спра да го питам. Без значение кога ще падне този кабинет – дали ще си иде скоро, или ще след четири години, имам цялото време, с което той разполага, за да задавам един и същ въпрос: Кой предложи Пеевски?

И не, този въпрос не е изтъркан и незначителен. Не може да бъде изтъркан, защото остава без отговор. Не може да бъде и незначителен, защото самият въпрос напомня, че политическата власт у нас няма идеология (Пеевски е еднакво обичан от БСП, ДПС, ГЕРБ и Атака. А може и да ги „страхува“, знам ли…). Показва и срастването на едрия бизнес с въпросната власт, диктувайки правилата на играта в парламента, медиите, прокуратурата, съда и тн. В целия ни публичен живот. А оттам и в личния ни/ви живот – как се информирате, дали КАТ-аджията ви иска 20 лв, дали заплатата ви стига и прочие битовизми, произтичащи от мястото, където всички съжителстваме.

С отговора на въпроса „Кой предложи Пеевски“ ще имаме историческия шанс да започнем да разплитаме зависимостите между партиите и бизнеса. С този отговор може би ще се пробваме да надникнем и зад мерзките „договорки“ за ВСС, съд и прокуратура, обществени поръчки и т.н.

Ако успеем да докопаме отговор на въпроса „Кой предложи Пеевски“, може и да се амбицираме да разберем защо тъст му е във ВСС, защо Борисов се похвали, че „изборът“ му за главен прокурор е бил добър, визирайки Цацаров, и защо нито един от тези уж смели държавни мъже не смее да изговори името Деляново.

Ако успеем да изтръгнем отговор на този въпрос, ще разберем защо една цяла медийна група обслужва почти еротично всяка власт, въпреки че собственикът на медийната група е следовател, депутат от ДПС.

От отговора на въпроса „Кой предложи Пеевски“ ще разберем кой никога не пада от власт и защо. И ще можем да поставим въпроси за зависимостите на този някой с другите.

Така ще се отприщи цяла серия от въпроси. Само от един отговор.

И ще получим уникалния шанс да започнем да се прочистваме и да спрем да „страхуваме“.

Затова, колеги, е важно да задаваме този въпрос: Кой предложи Пеевски?

И моля ви, нека това не се случва сам на пресконференциите на Орешарски в парламента. Вероятно вие го виждате на други „събития“. Вземайте думата смело и не смятайте, че питането ви е изтъркано и неважно.

Реклами

Post-mortem

post-mortemСтрах ме е. Ама съвсем истински. Страх ме е, че няма да мога да казвам това, което мисля, да пиша, това което мисля. Страх ме е, че повече никога няма да има Орлов мост, защото вас ще ви е страх. Страх ме е защото виждам съвсем ясно как милиционерският ботуш ще стъпи върху лицата ни.

Срам ме е. Пак съвсем истински. Срам ме е, защото ние помогнахме това да се случи. Не, не четете, че не се опитахме да попречим. Четете едно към едно: ние помогнахме. Ние сме съучастници в убийството на демокрацията. И вече присъдата е без право на замяна. Впрочем, напълно заслужена. Фактите са обективно ясни: българскте медии сътрудничиха на Висшия съдебен съвет, на Бойко Борисов, на Цветан Цветанов и Искра Фидосова да изберат главния прокурор, който искаха. Българските журналисти охотно подкрепяха, не се съпротивляваха и не роптаеха срещу своите издатели, които ги задължиха да помагат за този избор.

Ние заблудихме обществото, пуснахме димката на незначителните теми и безропотно отказахме да говорим по съществените. Ние се занимахме  с пияната учителка, която направи опит за самоубийство и нито веднъж не се занимахме с осъден от Сотир Цацаров. Защото така е лесно – тя не може да се обади на главния редактор и да спре словоблудството срещу нея. Ние пренасочихме цялата си ярост, целия си гняв и омерзение от собствената си немощ към нещастната женица, в резултат на това, че не можем да изправим глава и да питаме Цветанов, Борисов, Цацаров… Ние почти убихме жена, защото не можем да изобличим истинските злосторници. И го направихме от срам и страх. От срама, че не сме това, което трябва. И от страх, че все пак ако не изобличим никого, всички ще разберат, че не сме това, което трябва.

Ние вдигнахме безпредметната тема за пушенето и пуснахме димка около избора на главен прокурор. Ние бяхме тези, които пускахме анкети по сайтовете си, за може член на ВСС с явен антропологичен проблем, да цитира патетично, че над  80% от обществото одобрява концепцията на Сотир Цацаров за прокуратурата. Или иначе казано над 80% от обществото харесва концепция срещу себе си. Заради нас.

Ние всички сме една Диана Найденова, един Николай Бареков, един Делян Пеевски.

Ние всички сме такова човешко дъно, че заслужаваме цялото презрение на обществото (вероятно същото онова, което силно одобрява концепцията на Цацаров), което и получаваме.

Държавата почина. Няма България. Не знам за края на света и прочие безпредметности, по които залитнахме налудно по страниците и ефирните ни честоти, но в четвъртък наблюдавахме края на България.

Видяхме лицето на страха. Видяхме и лицето на натиска. То има мазна коса, черно под ноктите и кофти дъх. То е председателят на ВАС Георги Колев, който с треперещи ръце гласува срещу издигнатия от него кандидат за главен прокурор и подкрепи фаворитът на така близкия на сърцето си Цветанов.

Видяхме лицето на гротеската – тъстът на Делян Пеевски, който заговори за себе си като за ангел. Видяхме и как ангелски се потъпква достойнство – с милиционерски ботуш в слепоочието на единственият от ВСС, осмелил се да каже истината  – Калин Калпакчиев.

Това беше предсказаните. И зарежете маите, това е истинско видение от бъдещето. Сега драги мои, всеки който се осмели да говори истината, която по правило е неприятна и не особено желана, ще се сблъсква с ангелската орда „Борисов – Цветанов – Цацаров“.

От този момент нататък депутатите от ГЕРБ, които влачиха чували с бюлетини, не само че няма да бъдат тревожен прецедент. Ще бъдат правило, както каза един познат в социалните мрежи. И ще имат охрана дори. Ако пък дръзнете да ги снимате, любезен прокурор ще ви повдигне обвинение, а двама служители на МВР ще ви арестуват, понеже родната полиция ни пази. Пази ни от нас – да не вземем да се усетим в кой кенеф газим със задоволство. Ако пробваме да излезем, ще повикат подкрепление.

От този момент нататък няма смисъл от избори. Няма смисъл от съд. Няма смисъл от медии. Избраният със страшно мнозинство (страшно да се чете като производна на страх дума)  „стабилен съдия“ Сотир Цацаров ще пренесе навика си за оперативки между съд, прокуратура и МВР върху държавата. И всичко ще се решава на любезен разговор между Бойко Борисов, Цветан Цветанов, Георги Колев , Бареков и Сотир Цацаров

Замислихте ли се бе, черноризци храбри, че храбростта ви ще се изразява в това да идете на работа и да не давате много вид колко ви е страх. Представихте ли си как ще изглежда като обвинител един съдия с наказателен уклон? Давате ли си сметка, че когато съдиш с презумпция за наказание, обвиняваш с човеконенавист?

Давате ли си сметка, че трябва да живеем с човеконенавист. А това е диагноза, чийто изход е летален.

И в смисъла на загиналата държава – искате ли да се обзаложим, че смелостта, която проявихте към непоожилата клетва Марковска (разбира се, post-mortem)  сега няма да я проявите нито вие, нито президента?

Ще надраскате няколко реда възхвала, когато той разпише указа. И после няма кой дори да съчини некролога на държавата.

В четвъртък премиерът Бойко Борисов с ножицата си ВСС преряза траурната лента. Откри края на България.

Няма опозиция

Image
В Българското Народно събрание няма опозиция. Не по причина, че вотът на недоверие не мина, той така или иначе нямаше как да успее.

Няма опозиция, защото самата тя толкова иска да управлява, за да има всички лостове на влияние, че напълно влиза в положението на настоящите управляващи от ГЕРБ.

Няма опозиция, защото същата тази опозиция разбира колко неудачно е в момента да има властта в ръцете си и по тази причина е  заела изключително благодатна позицията да плещи лишени от всякакъв смисъл думи от парламентарната трибуна.

Няма опозиция, защото опозицията няма силни лидери.

Нима силен лидер е Сергей Станишев, който лансира като остриета на партията си Мая Манолова и Ангел Найденов? Нима силен лидер е човек, който трепва от страх от полъха на вятъра, излизащ от устата на Делян Пеевски?

Нима силен лидер е Костов, чиято цел в политическата му битност е да обсъжда бюджет 2030, докато с треморна ръка похлопва по парламентарната трибуна?

Нима силен лидер е Доган, чиято вина не е, че не се е появил в парламента – това е доста елементарно обяснение. Няма как силен лидер е човек, който е лидер само на собствената си партия, а не лидер на мнение. Защото той просто е незначителен. И това е истината – елементарна и простовата, а не възвишена и конспиративна.

За Яне, Волен и всякакви други домашни животни на българския парламент изобщо не може да става дума в смисъла лидери. Виж – за лузари може и да минат…

Тъжният факт за българската опозиция не е, че е слаба. А че тя няма интерес да изпълни със съдържание тази дума. А когато опозициоността се съдържа само в това, че твоята парламентарна група е с по-малък брой депутати, тогава понятието е друго. И то е –малцинство.

В 41-то Народното събрание има мнозинство – това на ГЕРБ и няколко „независими“ депутати. Мнозинство престъпно, безочливо, нагло и опростачено и малцинство – страхливо и очакващо някой да му пусне малко „гювеч“, демек – същото.

Всъщност, цялата опозиция се държи като независимите народни представители, на които Цветанов си призна, че плаща, а никой не разбра по какъв начин (?!?). Просто, когато става дума за цяла парламентарна група откупът е друг вид.

Какво се случи с писмото на съдиите? 130 магистрати написаха писмо до законодателната власт, за да поискат оставката на ВСС. И мнозинството и малцинството се отнесоха към това писмо, като към мистична, забранена от закон литература. И никой не го прочете. Никой не пожела да го прочете. Иначе аргументите им да се чекнат от трибуната са еднакви – ГЕРБ твърдят, че този ВСС се поддава на политически натиск, защото е избран от Тройната коалиция. Партиите от бившата Тройна коалиция твърдят, че ГЕРБ оказва натиск на ВСС. И след думите следва … нищо.

Нима опозицията зае различна позиция от управляващите по  Закона за горите? Нищо подобно – някак съгласни не припариха до пленарна зала и така лобистките текстове минаха с гласовете на 76 души от ГЕРБ, при положение, че цялото малцинство наброява над 100 души.

Нима някоя парламентарна група внесе предложенията на НПО-сектора за гражданска квота във ВСС? Отказаха – и малцинството, и мнозинството – с еднакви аргументи.

Опозицията сме ние. И нямаме парламентарно представителство.

И дано лятото тази мисъл покълне в главите ви. Защото на есен, те пак ще ни лъжат, че ни представляват…някак опозиционно, ама все не дотам…

И тогава изходът е само един.