Какво нямат Пеевски и Василев (и някои предположения за утрешната преса)

Депутатът от ДПС и следовател в неплатен отпуск Делян Пеевски не е собственик на „Нова българска медийна група“. А председателят на Надзорния съвет на Корпоративна търговска банка Цветан Василев не притежава чрез Делян Пеевски медиите от „Нова българска медийна група“, защото както е известно парламентаристът не е техен собственик.

Вероятно по тази причина във въпросните издания не намери място изказването на германския посланик Матиас Хьопфнер от миналата седмица.

„Олигархичните кръгове имат естествения рефлекс все повече да влияят на медиите, за да защитават политическите и икономическите си придобивки, а свободата се е изродила в слободия, което създава истински вакуум в медиите. Ако концентрацията на медии е прекалено висока, а собствеността е концентрирана в олигархични структури, тогава демокрацията е застрашена, защото медиите са еликсирът на живота на модерната демокрация (…)Някои стават медийни предприемачи, някои го наричат медийни магнати, имат възможността значително да влияят на общественото мнение в България. По този начин те разполагат с голямо политическо влияние. Държавните институции трудно могат да се дистанцират от него. Така възниква опасността от „държава в държавата“”, каза дипломатът.

Няма друго основание, освен горепосоченото, тези думи иначе да не присъстват в изданията, които не са на Пеевски.

Тъкмо защото медиите, за които говорим не са нито на Пеевски, нито на Василев в тях не намери място безпрецедентната пресконференция на ръководството на германската държавна медия „Дойче Веле“ , което пристигна в България, за да се разграничи от КТБ и нейния мажоритарен собственик Цветан Василев. Той, помните, заплаши ДВ със съд, защото двама български кореспонденти – Еми Барух и Иван Бедров са спрегнали името му в нечиста близост Пеевски.

Такъв инцест между едрия капитал, съдебната , законодателната и четвъртата власт, разбира се, документално няма. Защото Цветан Василев не е собственик чрез Пеевски, на медиите, които всъщност Пеевски не притежава.

И именно по тази причина във вестниците на Нова българска медийна група липсваше кратката информация, че народният представител от ДПС, чиято съдба на парламентарист трябва да реши Конституционния съд, е отказал да се яви пред пазителите на основния закон с мотива, че били предубедени.

Може би по същата логика в медиите, които Пеевски не притежава, отсъстваше и предисторията на казуса, който стигна до Конституционния съд – може ли депутатът да остане такъв, след като е шествал в ДАНС, в качеството си на избран председател на т.нар. „българско ФБР“.

Разбира се, в медиите, които Пеевски не притежава, протестите предизвикани от неговото назначение в тайната служба на държавата, бяха представяни като недоволство срещу президента, а после неохотно се споменаваше, че някакви хора искали оставката на кабинета „Орешраски“. Защо, обаче остана неясно.

И това е естествено – няма причина бунтът да е с причинител „Певски“. Той е 30-годишен, образован, следовател, който трябва да бъде деполитизиран и затова не е член на ДПС, а депутат- гражданска квота на движението. Във всичките му качества, достойни почти за юпи, той няма никаква документална връзка с едрия капитал на КТБ, а оттам и няма нищо общо с Цветан Василев.

Деполитизираният законодател, който няма внесен нито един проектозакон, няма и никакви интереси в съдебната власт. Затова и медиите, които той не притежава, не сметнаха за необходимо да споменат факта, че избраният по времето на ГЕРБ член на Висшия съдебен съвет – Васил Петров е „тъст“ на Пеевски. Тъст, разбира се – условно, той просто е дядо на детето на депутата, а и не бива да нарушаваме традицията: нищо документално.

Медиите, които Пеевски не притежава, логично, не откриха и нищо ненормално в това, че главният прокурор Сотир Цацаров и бившият вътрешен министър Цветан Цветанов си прехвърляха почти ужасени една тяхна среща, на която е присъствал депутатът Делян Пеевски. Впрочем, така и не стана ясно кой е поканил Пеевски на нея, пък и защо е толкова компрометиращо да е бил там, защото той е чист като сълза. Поне документално.

Изданията на Нова българска медийна група не откриха и нищо нередно във факта, че още преди да бъде гласуван Висшият съдебен съвет, който от своя страна избира главния прокурор, останалите медии знаеха, че обвинител номер едно ще е Сотир Цацаров.

Вестниците, които не са на Пеевски не се обезпокоиха и от факта, че вътрешният министър Цветлин Йовчев отказа да съобщи колко пъти Пеевски е посещавал МВР в предходното управление на ГЕРБ. Защото депутатът не позволил огласяването на гостуванията му при Цветан Цветанов.

Впрочем, медиите, които Цветан Василев не притежава чрез депутата, не забелязваха, че СРС-та, които Цветанов изчете в миналия парламент, бяха незаконни; не чуха и за пържолките-награда за немската овчарка, намерила трупа на момичето от Перник; и твърдяха с увереността на физкултурник-вътрешен министър, че съдия Мирослава Тодорова е магистрат „на мафията“.

„Някои стават медийни предприемачи, някои го наричат медийни магнати, и имат възможността значително да влияят на общественото мнение в България. По този начин те разполагат с голямо политическо влияние. Държавните институции трудно могат да се дистанцират от него. Така възниква опасността от „държава в държавата“, каза посланик Матиас Хьопфнер в речта си, която няма как да бъде прочетена в медиите, които Пеевски не притежава.

И пропусна да спомене, че щом има държава в държавата няма как тя да не се е създала , стъпвайки върху „действителност“ в действителността.

В този смисъл – ако се придържаме към правилото, че в театъра на абсурдизма най-добрите постановки, принадлежат на реалистите, няма как да не споменем два жизнено важни факта.

Народният представител от ДПС Делян Пеевски не е фактически собственик на нито една медия, а председателят на надзорния съвет на КТБ Цветан Василев не е свързан по никакъв документален начин с Пеевски, за който казахме, че не притежава медии.

Ето защо никога няма да чуете въпросът „Кой предложи Делян Пеевски за шеф на ДАНС“ от репортер на медиите, които Цветан Василев не притежава чрез Преевски.

А от липсата на този отговор зависи в коя от двете реалности ще живеем.

В тези медии, обаче утре – 9 октомври 2013 година ще откриете обширни заглавия, че Конституционният съд остави Делян Пеевски като депутат. Естествено, тонът ще бъде похвален. Защото живеем в „правова“ държава в държавата.

Въпросите „кой“ и „защо“ ще останат за другите медии, които не са на Делян Пеевски, не само документално.

 

 

Погнусата

Ние сме Рокантен. Ние сме погнусени,  объркани, дезориентирани и несигурни, защото не знаем точно какво чувстваме. Ние сме изплашени. И никога досега не сме довършвали започнатото от нас. Ако Сартр бе жив щеше да адаптира „Погнусата“ за нас, а това не би било особено трудна задача.

Ние се бунтувахме срещу Цеко, Цецо и Бойко. А кой да знае, че те ще бъдат заменени от Делян Пеевски. Ние прекарахме целия месец юни, миналата година на Орлов мост. Кой да знае, че година по-късно ще бродим по същия маршрут, със сходни викове.

Ние сме образовани, умни и усмихнати. Сред нас и преди, и сега има едни тъмни субекти, които искат да ни накарат да викаме техните думи, да мислим техните мисли и да поканим техните господари да ни управляват.

Ние сме ядосани и безсилни. И не знаем кое е по-гнусно – Бойко Борисов или Делян Пеевски.

Аз не знам кое е по-отвратително. Защото съм ги живяла и двамата.

Необходимият разказ

Сега ще ви разкажа една история. Действието се развива през месец април 2009 година. По това време вестник Монитор бе една от малкото медии, настроени против Бойко Борисов. Аз работих във вестник Новинар. Вестник Новинар бе обща собственост на Любен Дилов – син и небезизвестния Антоан Николов. Медията сключи негласен договор с набиращата скорост ГЕРБ, а тогавашният кмет на София се обаждаше по телефоните да псува, че не е отразен точно така както иска.

Отказах да работя това. Не беше моята кауза. Не беше моето дясно. Напротив – искаше да убие моето дясно. И го стори сега през 2013 година, но това е друга тема.

Та… напуснах вестник Новинар и се преселих точно в предизборната кампания в Монитор, където можех да пиша на воля колко прост, безжалостен и престъпен е Бойко Борисов. И го правих. До нощта на изборите, когато отношението към „мутрата“ рязко се смени в отношението към „спасителят на България от Тройната коалиция“.

Няколко месеца ставах свидетел на следното нещо – всяка Божа вечер някой от редакторите на Монитор, неформална  собственост на Делян Пеевски, се обаждаше на въпросния неформален собственик, изчитайки всички страници от така наречения раздел „Вътрешна информация“, за да удостовери, че текстовете за ГЕРБ са „правилни“. Вестникът публикуваше не по-малко от три снимки на Борисов – една на първа страница задължително, и две във вътрешните. Изданието се сблъска с голям проблем – трябваше да намира красиви снимки на премиера.

Вестникът не се печаташе до полунощ, защото Борисов бе на среща с Путин и тя трябваше да бъде отразена героично. Или – политическите страници се променяха, само защото Бойко, вече фамилиарно наричан от издателите, може да не е доволен.

Включително една вечер отпечатването на броя бе забавено с два часа, защото неформалният издател заподозрял, че карикатурата е неправилна. На нея имаше цветя, а на издателят му приличали на гербери.  Разбирате, не може така човек да се подиграва на герберите, а какво ще каже Бойко Борисов?!

За периода около една година, в който работих в Монитор спрях да пиша. Усвоих всички игрички във Facebook – от състезания с колички, до обстрел на топчета и небезизвестната Ферма, в която обгрижваш стръвно едни животни.

И докато аз цъках с погнуса във Фейсбук Фермата … Фермата за животни на Оруел се разрастваше.

Не мога да ви опиша безсилието, когато прокурор Роман Василев крещеше по бившия министър Николай Цонев, че е абсолютен престъпник. Не че съм убедена в невинността на Цонев, но съм убедена как не се прави. Тогава на първа страница на Монитор имаше обилна похвала за обвинителя и неговия патрон Цветан Цветанов.

Малко след това напуснах. Отидох да работя за половината от заплатата си на място, където мога да напиша всичко, което мисля. И да знам, че се боря срещу тази престъпна шайка от ГЕРБ. Вярно, може борбата ми да не е особено ефективна, зад гърба ми не стои телевизия и цяла армия от издания, но поне мога да заставам със собственото си лице и собствените си мисли.

И така докато няколко души обяснявахме цялата мерзост на ГЕРБ, няколко медии се опитваха да убедят обществото, че тази партия е най-доброто случващо се в България. В тези медии не намираха място случаи като случаят „Мирослава“ от Перник и пържолките за кучето, намерило трупа й. В тези медии не намери място моралният изверг Цветанов, който разсипа живота на лекарите от Горна Оряховица.  В тези медии го нямаше разговора на Бойко Борисов, станал известен като „Ало, Ваньо“.

Впрочем, в тези медии не намери място и триото от Банкя – Борисов, Кокинов, Найденов. Не намери място и начина на избор на Сотир Цацаров, за когото знаехме, че ще бъде главен прокурор, още преди избирането на ВСС, който го назначи. В тези медии съдия Мирослава Тодорва, която се изправи срещу Цветанов с ясното знание, че ще бъде смачкана, бе представена като основния проблем на българското правосъдие.

Знаете, това са медиите на това същество полудепутат – полушеф на ДАНС – Делян Пеевски. Същият, който сваляше карикатури от вестника си, защото на картинката има цвете, което му наподобява гербер.

Юни, 2012 – Юни, 2013

В тези медии протестите от юни 2012 година бяха представени като пиянска среща на малка група алкохолици.

Впрочем, тогава юни, 2012 година както крачехме и крещяхме „Долу Цеко от Алеко“, точно до мен едно момиче със сълзи в очите, поемайки си въздух между две скандирания успя да извика „Протестът е за всичко“. Да, протестът бе за всичко.  Това не намери място в Монитор и Телеграф.

Сега, година по-късно в същите медии гневът срещу техния шеф е обрисуван образно като платена бутафория. Платена от ГЕРБ.

Ние протестираме срещу едно и също. Ние протестираме срещу многоглавата ламя с лицата на Борисов, Станишев, Цветанов и Пеевски. Ние протестираме срещу липсата на избор.

Ние протестираме срещу това, че тези политици, които миналата година се прехласваха в ефир по плаката „Ние сме държавата“, ни го взеха от ръцете, накъсаха го на малки парченца и го стъпкаха. Другите срещу, които тогава бе този плакат и го псуваха, днес се опитват да го залепят. Само и само да ги доведе отново на власт.

Ето затова този плакат не е издигнат над главите ни, а е заменен с „Гнус ни е“.

Ние сме погнусени, дезориентирани и не знаем дали протестирайки няма да поканим официално в Министерския съвет Бойко Борисов. Ние сме потресени, омерзени и изплашени.

Защото някой ни къса цветята, тъпче ги и ги обявява за гербери. Също като в онази карикатура.

Ние сме без изход. Защото живеем в паралелната реалност, в която шизофренично смесваме Angry Birds и Животинската ферма. И наистина изглеждаме като добре програмирана игра, в която тригавалата ламя Борисов, Станишев и Пеевски ни казват какво да правим.

Ходих на протест всеки ден преди една година с потреса, че протеста ми ще доведе БСП на власт. И това се случи. Сега с погнуса протестирам, със страха, че гневът ми ще доведе ГЕРБ на власт.

А за да не се случи това трябва да помислим как да го предотвратим. И преди да викаме „избори“, както вече втори ден се случва, трябва да се измислим отначало. За да не оставим автобиографията си недовършена.

Post-mortem

Страх ме е. Ама съвсем истински. Страх ме е, че няма да мога да казвам това, което мисля, да пиша, това което мисля. Страх ме е, че повече никога няма да има Орлов мост, защото вас ще ви е страх. Страх ме е защото виждам съвсем ясно как милиционерският ботуш ще стъпи върху лицата ни.

Срам ме е. Пак съвсем истински. Срам ме е, защото ние помогнахме това да се случи. Не, не четете, че не се опитахме да попречим. Четете едно към едно: ние помогнахме. Ние сме съучастници в убийството на демокрацията. И вече присъдата е без право на замяна. Впрочем, напълно заслужена. Фактите са обективно ясни: българскте медии сътрудничиха на Висшия съдебен съвет, на Бойко Борисов, на Цветан Цветанов и Искра Фидосова да изберат главния прокурор, който искаха. Българските журналисти охотно подкрепяха, не се съпротивляваха и не роптаеха срещу своите издатели, които ги задължиха да помагат за този избор.

Ние заблудихме обществото, пуснахме димката на незначителните теми и безропотно отказахме да говорим по съществените. Ние се занимахме  с пияната учителка, която направи опит за самоубийство и нито веднъж не се занимахме с осъден от Сотир Цацаров. Защото така е лесно – тя не може да се обади на главния редактор и да спре словоблудството срещу нея. Ние пренасочихме цялата си ярост, целия си гняв и омерзение от собствената си немощ към нещастната женица, в резултат на това, че не можем да изправим глава и да питаме Цветанов, Борисов, Цацаров… Ние почти убихме жена, защото не можем да изобличим истинските злосторници. И го направихме от срам и страх. От срама, че не сме това, което трябва. И от страх, че все пак ако не изобличим никого, всички ще разберат, че не сме това, което трябва.

Ние вдигнахме безпредметната тема за пушенето и пуснахме димка около избора на главен прокурор. Ние бяхме тези, които пускахме анкети по сайтовете си, за може член на ВСС с явен антропологичен проблем, да цитира патетично, че над  80% от обществото одобрява концепцията на Сотир Цацаров за прокуратурата. Или иначе казано над 80% от обществото харесва концепция срещу себе си. Заради нас.

Ние всички сме една Диана Найденова, един Николай Бареков, един Делян Пеевски.

Ние всички сме такова човешко дъно, че заслужаваме цялото презрение на обществото (вероятно същото онова, което силно одобрява концепцията на Цацаров), което и получаваме.

Държавата почина. Няма България. Не знам за края на света и прочие безпредметности, по които залитнахме налудно по страниците и ефирните ни честоти, но в четвъртък наблюдавахме края на България.

Видяхме лицето на страха. Видяхме и лицето на натиска. То има мазна коса, черно под ноктите и кофти дъх. То е председателят на ВАС Георги Колев, който с треперещи ръце гласува срещу издигнатия от него кандидат за главен прокурор и подкрепи фаворитът на така близкия на сърцето си Цветанов.

Видяхме лицето на гротеската – тъстът на Делян Пеевски, който заговори за себе си като за ангел. Видяхме и как ангелски се потъпква достойнство – с милиционерски ботуш в слепоочието на единственият от ВСС, осмелил се да каже истината  – Калин Калпакчиев.

Това беше предсказаните. И зарежете маите, това е истинско видение от бъдещето. Сега драги мои, всеки който се осмели да говори истината, която по правило е неприятна и не особено желана, ще се сблъсква с ангелската орда „Борисов – Цветанов – Цацаров“.

От този момент нататък депутатите от ГЕРБ, които влачиха чували с бюлетини, не само че няма да бъдат тревожен прецедент. Ще бъдат правило, както каза един познат в социалните мрежи. И ще имат охрана дори. Ако пък дръзнете да ги снимате, любезен прокурор ще ви повдигне обвинение, а двама служители на МВР ще ви арестуват, понеже родната полиция ни пази. Пази ни от нас – да не вземем да се усетим в кой кенеф газим със задоволство. Ако пробваме да излезем, ще повикат подкрепление.

От този момент нататък няма смисъл от избори. Няма смисъл от съд. Няма смисъл от медии. Избраният със страшно мнозинство (страшно да се чете като производна на страх дума)  „стабилен съдия“ Сотир Цацаров ще пренесе навика си за оперативки между съд, прокуратура и МВР върху държавата. И всичко ще се решава на любезен разговор между Бойко Борисов, Цветан Цветанов, Георги Колев , Бареков и Сотир Цацаров

Замислихте ли се бе, черноризци храбри, че храбростта ви ще се изразява в това да идете на работа и да не давате много вид колко ви е страх. Представихте ли си как ще изглежда като обвинител един съдия с наказателен уклон? Давате ли си сметка, че когато съдиш с презумпция за наказание, обвиняваш с човеконенавист?

Давате ли си сметка, че трябва да живеем с човеконенавист. А това е диагноза, чийто изход е летален.

И в смисъла на загиналата държава – искате ли да се обзаложим, че смелостта, която проявихте към непоожилата клетва Марковска (разбира се, post-mortem)  сега няма да я проявите нито вие, нито президента?

Ще надраскате няколко реда възхвала, когато той разпише указа. И после няма кой дори да съчини некролога на държавата.

В четвъртък премиерът Бойко Борисов с ножицата си ВСС преряза траурната лента. Откри края на България.

Когато карикатуристите са карикатура…

Няма да се впускам в обяснения. Вие сами ще прецените.

Горе на снимката е неповторимият Комарницки. (Вече и единственият).

Долу на снимката е карикатурата на Чаво.

В днешния брой на вестник „Преса“ Чаво си направи карикатура. Сам на себе си. Това е все едно да си направиш харакири, ама по-лошо. После трябва да живееш със себе си.

Когато карикатуристът се държи като придворен шут на управляващите осигурява две неща. Хонорар за собствената си персона (обикновено дребен) … и благоволението на властимащите към медията. Но вече не е карикатурист, работи друго.

Повечето журналисти отдавна работят същото. На един телефонен звън разстояние. (А както знаем ББ има „телефон с копчета“). Е, натисна копчето off и на шаржа.

И тази снимка е напълно достатъчна, за да се илюстрира „свободата“ (от отговорност) на българските медии.

Страната ни е карикатура. Контурите й удивително могат да заприличат на „премиерска храчка“.

До края има само една крачка – Бойко сам да рисува карикатурите си. На заседанията на Министерския съвет, така и така си драска..

 

Не.

„Свободата е нещо благородно, велико и достойно за уважение“, „Свободата е сладка утопия“, „Свободата е страшна!“, „Свободата е за начинаещи“, „Свободата е в пълната липса на ангажименти“. БУЛШИТ! Това са първите резултати в Google, ако си направите труда да попитате какво е свободата. Нали баш Google знаел всичко. Знае- таратанци.

Пускам си Janis Joplin. Freedom’s just another word for nothing left to loose. Безспорно звучи възвишено и може да разплаче някоя  уона би интелектуалка. БУЛШИТ.

Продължавам проучването. Свободата била в това да си изключиш телефона и да избягаш от света. А да си пуснеш косми и да ядеш корени, докато гушкаш със сърцераздирателна нежност малко вълче?! А да дойде майка му с големи зъби и зъл нрав?

Продължавам. Свободата е да живееш в правова държава. А в държава, чийто премиер е Бойко Борисов, а топ журналист Николай Бареков?

Впрочем, докато пиша слушам именно горепосочения „колега“, но в разговор с Цветан Цветанов. И започвам да предпочитам косми и вълци. Mute.

Ето това е свободата – да можеш да изключиш телевизора, да напуснеш работа, да разкараш гаджето си, да кажеш „не“ на приятел. Свободата е самоувереност и смелост. Нито повече, нито по-малко.

Когато напусках първата си работа, собственикът на медията, в която се правех на репортер,  в края на месеца ми плати 40 лева, останалата част от заплатата ми рязко се бе превърнала в глоби. Взех си парите, качих се при началника, метнах ги на бюрото му и му пожелах приятен ден, обяснявайки му да пие едно кафе. Е, може и да съм му казала нещо обидно, но не това е важното.  Впрочем, тогава си мислих, че това е най-ужасната медия на света.

Няколко години по-късно наистина попаднах в най-ужасния вестник за всички времена. Отидох там с идеята, че ще се боря против идването на власт на Бойко Борисов. В средата на 2009 година борбата ни видно се оказа неуспешна и така за една нощ след изборите концепцията рязко се промени в „Помагаме да се задържи властта“.  Напуснах. Зарязах голямата заплата и нищоправенето – ясно съзнавайки, че това е работа мечта за голяма част от хората – хем си клатиш краката, хем ти плащат, а ти безропотно си ровиш в носа.

Напускайки това място усетих, че на излизане от бункера, в който се намираше тогава, си тананикам.  Наистина си пеех. А дотогава смятах, че подобни сцени се случват само по филмите.

Към момента живея с два пъти по-малко пари. Но съм щастлива, защото мога да изключа телевизора, или да отида на работа и да напиша всичко, което ми дойде на ум по адрес на говорещите. Да, на края на месеца започвам да ровя в касичката за „бели“ стотинки, за да събера за цигари, но това далеч не ме потиска. Всеки път, когато посегна натам знам, че си плащам сметката за свободата и цената й ни най-малко не ми се вижда висока.

Точно така – свободата е стока. За която ние плащаме със себе си – лишаваме се от неща, или придобиваме такива, в зависимост от избора ни. Свободата е да кажеш „не“.

Свободата не е просто дума, с която да кажеш „нямам нищо за губене“. Напротив  – тя е съзнателна, решителна и преболедувана загуба. Всички останали простотии тип Google-резултати заслужават да бъдат маркирани с десен бутон, след което старателно изтрити.

Обясненията на свободата „по принцип“ са толкова престорени, колкото възвишени извинения си търсят хората, за да не платят сметката за собствените си решения.Така де – като представиш нещо за утопия, или недостижима ценност, на която  са готови само великите умове в историята, някак си не трябва да се нареждаш до тях. Най-малкото от възпитание. С две думи – къде-къде по-лесно е да забъркаш каша от нищо незначещи, но звучащо убедително думи, в изречение без особен смисъл, но със стилистична красота. И после да се дистанцираш от него, защото то е само за „велики“ хора. За свободата се говори винаги в първо лице, единствено число. Останалото са разсъждения, които могат да се поместят в коша при дилийтнатите резултати от нета.

Ходя на работа от 10.30 до около 19 часа. Наемник съм – сиреч, получавам заплата и имам шеф. Щом си взема заплатата, плащам сметките (понякога, побързвам да профукам парите, и не си плащам сметките). Добре, че имам симпатична хазяйка, която ме изчаква. Което значи – плащам и наем. Рядко мога да не си вдигам телефона. Всъщност рядко мога да не си вдигам двата телефона. Чувам се с родителите ми по два пъти на ден. Разбира се, когато не ми звъннат три пъти. Тогава се чувам по три пъти. Старая се да не ги разочаровам много. Старанието не ми се получава. Винаги съм развивала чувство за отговорност , обгрижване и синдром „Линейка“ към други хора – приятели, любими и прочие. Имам морални задръжки да крада. И имам чисто полови пречки да пребия някого – просто не съм толкова силна, не че не искам.

Звучи несвободнолюбиво. А всъщност ми е толкова широко около врата.  Защото всичко това ми е приятно.

Което отново ми напомни за Google-резултатите, свързани с бръщолевения за „избирането на верния път“. Няма такова нещо. Пътят е верен, тогава, когато вървейки по него ти е приятно. И това е единственият нормален критерий за свобода. Защото ако се разкаля терена няма как да не схванеш, че вече не е гот, и да избереш друго трасе. Тъй като свободата не е нищо по-различно от критичност и решителност.

Този текст е публикуван в списание „Жената днес“. Пускам го и тук по две причини. Силно вярвам в това, че за свободата трябва да се говори от първо лице, защото иначе всичко се превръща в празни приказки. И второ – преди няколко дни чух едно парче, което ми напомни за тези помисли. 

Mohsen Namjoo е иранец, осъден на смърт в държавата си. Живее с САЩ, където пише текстовете на песните си, заради които е и присъдата му. В САЩ го наричат иранския Боб Дилън…. Чух преди няколко дни, докато гостувах в чудесното студио на радио „Землянка“. Радио „Землянка“, естествено е онлайн медия с малко слушатели и направена с голям мерак в едно мазе – нещо като песните на този иранец. На път за вкъщи, в задушна вечерна София, ми стана много тъжно … за осъдения Mohsen и за нашата собствена присъда.