Погнусата

Ние сме Рокантен. Ние сме погнусени,  объркани, дезориентирани и несигурни, защото не знаем точно какво чувстваме. Ние сме изплашени. И никога досега не сме довършвали започнатото от нас. Ако Сартр бе жив щеше да адаптира „Погнусата“ за нас, а това не би било особено трудна задача.

Ние се бунтувахме срещу Цеко, Цецо и Бойко. А кой да знае, че те ще бъдат заменени от Делян Пеевски. Ние прекарахме целия месец юни, миналата година на Орлов мост. Кой да знае, че година по-късно ще бродим по същия маршрут, със сходни викове.

Ние сме образовани, умни и усмихнати. Сред нас и преди, и сега има едни тъмни субекти, които искат да ни накарат да викаме техните думи, да мислим техните мисли и да поканим техните господари да ни управляват.

Ние сме ядосани и безсилни. И не знаем кое е по-гнусно – Бойко Борисов или Делян Пеевски.

Аз не знам кое е по-отвратително. Защото съм ги живяла и двамата.

Необходимият разказ

Сега ще ви разкажа една история. Действието се развива през месец април 2009 година. По това време вестник Монитор бе една от малкото медии, настроени против Бойко Борисов. Аз работих във вестник Новинар. Вестник Новинар бе обща собственост на Любен Дилов – син и небезизвестния Антоан Николов. Медията сключи негласен договор с набиращата скорост ГЕРБ, а тогавашният кмет на София се обаждаше по телефоните да псува, че не е отразен точно така както иска.

Отказах да работя това. Не беше моята кауза. Не беше моето дясно. Напротив – искаше да убие моето дясно. И го стори сега през 2013 година, но това е друга тема.

Та… напуснах вестник Новинар и се преселих точно в предизборната кампания в Монитор, където можех да пиша на воля колко прост, безжалостен и престъпен е Бойко Борисов. И го правих. До нощта на изборите, когато отношението към „мутрата“ рязко се смени в отношението към „спасителят на България от Тройната коалиция“.

Няколко месеца ставах свидетел на следното нещо – всяка Божа вечер някой от редакторите на Монитор, неформална  собственост на Делян Пеевски, се обаждаше на въпросния неформален собственик, изчитайки всички страници от така наречения раздел „Вътрешна информация“, за да удостовери, че текстовете за ГЕРБ са „правилни“. Вестникът публикуваше не по-малко от три снимки на Борисов – една на първа страница задължително, и две във вътрешните. Изданието се сблъска с голям проблем – трябваше да намира красиви снимки на премиера.

Вестникът не се печаташе до полунощ, защото Борисов бе на среща с Путин и тя трябваше да бъде отразена героично. Или – политическите страници се променяха, само защото Бойко, вече фамилиарно наричан от издателите, може да не е доволен.

Включително една вечер отпечатването на броя бе забавено с два часа, защото неформалният издател заподозрял, че карикатурата е неправилна. На нея имаше цветя, а на издателят му приличали на гербери.  Разбирате, не може така човек да се подиграва на герберите, а какво ще каже Бойко Борисов?!

За периода около една година, в който работих в Монитор спрях да пиша. Усвоих всички игрички във Facebook – от състезания с колички, до обстрел на топчета и небезизвестната Ферма, в която обгрижваш стръвно едни животни.

И докато аз цъках с погнуса във Фейсбук Фермата … Фермата за животни на Оруел се разрастваше.

Не мога да ви опиша безсилието, когато прокурор Роман Василев крещеше по бившия министър Николай Цонев, че е абсолютен престъпник. Не че съм убедена в невинността на Цонев, но съм убедена как не се прави. Тогава на първа страница на Монитор имаше обилна похвала за обвинителя и неговия патрон Цветан Цветанов.

Малко след това напуснах. Отидох да работя за половината от заплатата си на място, където мога да напиша всичко, което мисля. И да знам, че се боря срещу тази престъпна шайка от ГЕРБ. Вярно, може борбата ми да не е особено ефективна, зад гърба ми не стои телевизия и цяла армия от издания, но поне мога да заставам със собственото си лице и собствените си мисли.

И така докато няколко души обяснявахме цялата мерзост на ГЕРБ, няколко медии се опитваха да убедят обществото, че тази партия е най-доброто случващо се в България. В тези медии не намираха място случаи като случаят „Мирослава“ от Перник и пържолките за кучето, намерило трупа й. В тези медии не намери място моралният изверг Цветанов, който разсипа живота на лекарите от Горна Оряховица.  В тези медии го нямаше разговора на Бойко Борисов, станал известен като „Ало, Ваньо“.

Впрочем, в тези медии не намери място и триото от Банкя – Борисов, Кокинов, Найденов. Не намери място и начина на избор на Сотир Цацаров, за когото знаехме, че ще бъде главен прокурор, още преди избирането на ВСС, който го назначи. В тези медии съдия Мирослава Тодорва, която се изправи срещу Цветанов с ясното знание, че ще бъде смачкана, бе представена като основния проблем на българското правосъдие.

Знаете, това са медиите на това същество полудепутат – полушеф на ДАНС – Делян Пеевски. Същият, който сваляше карикатури от вестника си, защото на картинката има цвете, което му наподобява гербер.

Юни, 2012 – Юни, 2013

В тези медии протестите от юни 2012 година бяха представени като пиянска среща на малка група алкохолици.

Впрочем, тогава юни, 2012 година както крачехме и крещяхме „Долу Цеко от Алеко“, точно до мен едно момиче със сълзи в очите, поемайки си въздух между две скандирания успя да извика „Протестът е за всичко“. Да, протестът бе за всичко.  Това не намери място в Монитор и Телеграф.

Сега, година по-късно в същите медии гневът срещу техния шеф е обрисуван образно като платена бутафория. Платена от ГЕРБ.

Ние протестираме срещу едно и също. Ние протестираме срещу многоглавата ламя с лицата на Борисов, Станишев, Цветанов и Пеевски. Ние протестираме срещу липсата на избор.

Ние протестираме срещу това, че тези политици, които миналата година се прехласваха в ефир по плаката „Ние сме държавата“, ни го взеха от ръцете, накъсаха го на малки парченца и го стъпкаха. Другите срещу, които тогава бе този плакат и го псуваха, днес се опитват да го залепят. Само и само да ги доведе отново на власт.

Ето затова този плакат не е издигнат над главите ни, а е заменен с „Гнус ни е“.

Ние сме погнусени, дезориентирани и не знаем дали протестирайки няма да поканим официално в Министерския съвет Бойко Борисов. Ние сме потресени, омерзени и изплашени.

Защото някой ни къса цветята, тъпче ги и ги обявява за гербери. Също като в онази карикатура.

Ние сме без изход. Защото живеем в паралелната реалност, в която шизофренично смесваме Angry Birds и Животинската ферма. И наистина изглеждаме като добре програмирана игра, в която тригавалата ламя Борисов, Станишев и Пеевски ни казват какво да правим.

Ходих на протест всеки ден преди една година с потреса, че протеста ми ще доведе БСП на власт. И това се случи. Сега с погнуса протестирам, със страха, че гневът ми ще доведе ГЕРБ на власт.

А за да не се случи това трябва да помислим как да го предотвратим. И преди да викаме „избори“, както вече втори ден се случва, трябва да се измислим отначало. За да не оставим автобиографията си недовършена.